Иван Кулеков

КАПАНИ ЗА МЪРТВИ ЧАСОВНИЦИ

ТЯ – жена с елементи на патка, кучка, ангел и свиня
ТОЙ – животно с елементи на човек
ТО – същество с елементи на жена и мъж

Той и Тя са седнали един до друг на два стола. Имат слушалка с микрофон на главите. В ръцете си държат дистанционни. Гледат в нещо, което публиката не вижда – телевизори, монитори, прозорци, огледала или дявол знае какво. Всеки говори на себе си. Той яде ябълка.

ТОЙ. Това дето разправят, че не знам какво си и не знам що си – изобщо не е вярно. Нищо не те принуждава – нито зъб те боли, нито умрял си сънувал. Просто се  събуждаш и решението да промениш живота си е вече в главата ти.
ТЯ.  Стана толкова много часът, а още не са пуснали времето. За втори път не го пускат…
ТОЙ. И ще го променя. Мамицата му и живот – променям го без да ми мигне окото… Ей сега, само да открия в коя ръка ми е ябълката и в коя дистанционното…  
ТЯ. Първият път не го пуснаха през… през… през…
ТОЙ. (Премята от ръка в ръка ябълката и дистанционното.) В едната ми ръка е ябълката, а в другата… Не, не…
ТЯ. Не беше през 2958 година…
ТОЙ. В другата ръка е ябълката, а в едната…
ТЯ. Годината няма значение. Важен е часът…
ТОЙ. В едната ръка е… Разбира се ако нещата бяха толкова прости нямаше да има наука. Но от друга страна, докато човек е жив,  не е в състояние да различи ябълка от дистанционно. Но само докато е жив…
ТЯ. А Ани ми е казвала, че най-важен е часовника…
ТОЙ. Ох, изморих се. На младини, докато не открия нещо, не се изморявах, пък днес… Само да си почина малко и го променям. (На жената.) По-тихо си говори!
ТЯ. (Шепне.) Най-вероятно са задържали времето за 24 часа.
ТОЙ. Ако дистанционното беше в едната ми ръка, то значи, че…
ТЯ. (На мъжа.) А ти защо си викаш? (Говори високо.) Когато гръмна овчаря, му наложиха мярка за неотклонение 72 часа... Обаче тогава се доказа, че овчарят е бил виновен – като видял купестата облачност над планинските райони, започнал да псува времето на майка, на гъз и на уста, хванал гегата и наш’то използвало  торнадото си при самоотбрана.
ТОЙ. (Шепне.) Пък ябълката… Ябълката… (Доизяжда ябълката.)
ТЯ. (Шепне.) Обаче тогава установиха… Ето, пак казах “обаче”. Колко пъти съм се заричала да изхвърля от речника си тази дума, обаче… (Крещи.) Патка! Патка! Тъпа патка! Тъпа патка, женска свиня, ангел и истерична кучка!  
ТОЙ. (Крещи.) Патка! Патка! Тъпа патка! Тъпа патка, женска свиня,  ангел и истерична кучка!  
Пауза.
(Мъжът гледа втренчено останалата в ръката му опашка от ябълката.) Опашка.
ТЯ. (Разплаква се.) Ще я изхвърлиш, не плачи, то не става така изведнъж,  Ани каза, че думата е произлязла от бумеранга през еди кой си век и съвсем не е лесно да бъде изхвърлена през друг век.
ТОЙ. Отвратителна ябълка! Защо ме принуждава точно сега да се замислям? (На жената.) Само не ми циври, моля те!... От тези ябълки човек не може да промени живота си… Да беше поне от някакъв известен сорт, а то - съвсем обикновена, улична ябълка. Аз какви ябълки съм ял на времето – ехе!
ТЯ. Добре, няма да плача повече, няма…
ТОЙ. Че то, ябълките, които съм изял, ако се подредят в една редица, могат да достигнат Рим, Берлин и Токио. 
ТЯ. Има вероятност да е убило някого и поради натрупани години. Щото има хора, навършват една, 10, 20, 50, 100 години, а не умират въобще. А иначе си имат всичко -  кръвно, ишиас, сърце, бъбреци, но продължават да си живеят, все едно, че си нямат нищо. Жалка, грозна, отвратителна картина. Като свински черва, от които се вдига воняща пара… Продължават да живеят… Мърдат като глисти… (Прави опит да повърне.)
ТОЙ. Само не ми повръщай, моля те!... Тъпа ябълка! Въобразява си, че аз вечно ще продължавам да живея онзи скапан живот, в който… (Смее се.)
ТЯ. И понеже времето не може безучастно да гледа как тия хора мъчат живота, ги такова… Вика им айде стига толкова, ще метем! И аз го оправдавам. Животът е по-важен от всичко и никой няма право да го мъчи. Никой! (Говори на Ани по микрофона.) Ани, миличка, искам само да те питам – всичкото е много, нали, с лопата да го ринеш, а животът е един… Нали?...
ТОЙ. Не ме занимавай с глупости!... Добре, да махна с една ръка ябълките, които съм изплюл заради червеи, змии и други влечуги – тогава редицата им ще стигне… докъде? До Йокохама. А Йокохама е само на една крачка от Токио, така че като кажем Йокохама, разбираме Токио. Веднъж не съм чул да кажат: а какво е мнението на Йокохама по този или по онзи въпрос.  Винаги казват Токио. Или Москва.
ТЯ. От друга страна, времето убива само в България.
ТОЙ. Боже, колко глупав съм бил да разсъждавам за разни ябълкови дръжки. Които някои учени наричат погрешно опашки. Че ябълките да не са череши, за да имат опашки бе, колежке?…
ТЯ. Не виждаш ли, че говоря?!... Българите са живели винаги много бедно – с една булчинска рокля се е женило цяло село… И то не само по веднъж, щото поради вечните войни и изневери на Балканския полуостров, мъжете са умирали твърде често и на жените им се налагало да се женят непрестанно, по цял ден и от зори до мрак, целите плувнали в пот, едва са си поемали дъх да кажат „да” пред олтара, та както една булчинска рокля се е използвала за всички сватби, така и една дума се е използвала за всички случаи.
ТОЙ. Че ябълката да не е дявол да има опашка бе, колежке?…
ТЯ. Каквото и да се случи – война, глад, ревматизъм, комунизъм, суша, старост – все думата време им е била виновна. В същото време, колега, богатите народи си имали думи за всичко… Ани, миличка, кои думи бяха за всичко?
ТОЙ. При ябълката нещата не стоят като при яйцето и кокошката – знае се кое е първо, второ, десерт…
ТЯ. (Продължава да говори с Ани.) Значи weather - за време,  under the weather - за махмурлук,  time - за чай…
ТОЙ. Първо е дръжката.
ТЯ. Да, миличка… At the time - за навремето, по онова време, тогава…
ТОЙ. Второ е ябълката, от която произлиза дръжката на ябълката с дръжка, на която е закачена ябълката…
ТЯ. She is near her time - за тя скоро ще ражда, to be on short/part time - за работя при непълна заетост, частично безработен съм…
ТОЙ. …обаче как ябълката, от която става компот, постепенно и незабелязано преминава в дръжка, от която не става компот?... (На себе си.) Ей сега го променям, ей сегичка… Аз като си кажа нещо – край!
ТЯ. Your remark was not well timed - за лош момент избра да се изкажеш, бележката ти беше ненавременна…
ТОЙ. Но кой може да каже с чисто сърце – ей тук, колега,  завършва първичната, яшната част на ябълката, а от тук нататък започва вторичната дръжка, която ние спокойно можем да премахнем като апандисит и ябълката да се радва без болка на живота до дълбоки старини. Докато дръжката в същото време умира в разцвета на силите си и за нея няма кой да пророни и една сълза. Ако беше дръжка на мъж – то това би било трагедия - „Ромео и Жулиета”, „Вдовицата в бяло” или… забравих му името.
ТЯ. He is serving his time - за той излежава присъдата си, той кара войниклъка си…
ТОЙ. Запита ли се човек за нещо, то не е вече така просто и ясно като преди да се запита човек за нещо. Затова умните хора си променят живота и повече не се питат. (На жената.) Ти няма ли да си промениш живота?... Какво ли те питам…
ТЯ. Аll in good time - за на времето си, когато трябва, отрано, когато му дойде времето…
ТОЙ. Хм, нищо и никаква дръжка, мама му стара, а не знаеш тя част от плода ли е, от това, което ти хрупа в устата и заради което тъпата кокошка и женска свиня  ти вика да не мляскаш като свиня, и как преди да се ожените не се е сетила да ти даде ябълка, за да види с каква свиня е сключила договор и едва сега си обяснява защо Ева първо дава на Адам ябълка, а не полов орган, защото можеш да живееш с човек, който те чука…
ТОЙ И ТЯ. …но да живееш с човек, който ти хрупа, не, това просто е ад…
ТОЙ. …или дръжката е част от листата, от клоните, от дънера, от корените, от земята, от скалите, от магмата, от квинтесенцията, от Буда? Значи ето така, по този загадъчен начин, уважаеми колеги, материята, която не се яде, преминава в духа, който се яде. Разбира се когато не е изгнил или червив. 
ТЯ. Дзиу бу жън, син дзиу бу лай – за ако не изхвърлим старите неща, няма къде да сложим новите… Да, миличка…
ТОЙ. Господи, каква редица от ябълки трябва да изяде човек, за да стигне до големите въпроси на времето? Днес обаче отговарям на големите въпроси за последно. Край! От днес нататък големите въпроси да се шибат отзад!
ТЯ. (На мъжа.) А не ти ли е срам?
ТОЙ. Тези колежки, които изядоха ябълките от тук до Берлин, не стигнаха дори до въпроса: извинете, знаете ли къде е спирката на 84…
ТЯ. Аз на него, миличка. А има ли китайска поговорка, която да казва: Старият кон не е нито куцо магаре, нито миризлива жена…
ТОЙ. А колежките, които изядоха ябълките до Рим? Какво постигнаха те? А? Нищо. Абсолютно нищо. Пропиляха живота си, все едно, че не са били раждани.
ТЯ. Изобщо не те чувам… Не, миличка, аз на него, тебе те чувам. Значи…
ТОЙ. Само ние, които изядохме ябълките до Йокохама, респективно Токио…
ТЯ И ТОЙ. (В един глас) Стигаме до извода, че...
(ТЯ.) По-добре бяла мома в синя мъгла, нежели две шепи жълтици в синя мома.
(ТОЙ.) (Отчаян.) Няма смисъл. Просто няма смисъл. И никога не е имало.
Пауза.
ТЯ. (На Ани.) Хайде, ако има нещо, ще ти се обадя пак… Нц, нц, и новините, и спорта минаха, филмът започва, а времето още го няма… (На себе си.) Но сигурно има мъдрости, които не могат да преминат оттатък китайската стена. Въпреки че след един милион години китайците разбраха, че само с един барут не се живее и сега са открехнали стената си за мъдрости от цял свят.
ТОЙ. Боже, колко глупав съм бил! Търсех живота и смисъла му на едно място, а те са разделени. Разделени са, това е очевидно. Животът е в ябълката, а смисълът му е в опашката й. И който търси живота – яде ябълки, а който търси смисъла му – яде дръжки. Толкова е просто. Че ако Ева искаше да изкуши Адам със смисъла на живота – щеше да му даде опашка, а не ябълка. И червеят, дето е червей, знае че животът е в ябълката, а не в смисъла му. Но – край! НЕКА ПРОМЯНАТА НА ЖИВОТА МИ ЗАПОЧНЕ СЕГА!
(Дълга пауза. Мъжът си подсвирква. Дълга пауза. Прозява се. Пауза. Изсеква се. Пауза.) Какво ли прави детето?
(Появява се То. Също със слушалка, микрофон и дистанционно. Застава между баща си и майка си. Гледа във въображаем екран.)
ТОЙ  Ей го, бе – бащичко. Дай му само да гледа. Ама иначе учи за поп и попадия…
ТЯ.  Маме!... Мене ли гледкаш?...
ТОЙ. (Маха с ръка за поздрав.) Много е вярващо… Айде да не го тревожа… (Прещраква с дистанционното. Детето застава пред майка си.) Бях му сърдит, че не се посвети на науката, но след като науката и религия се сляха, реших да му простя… Умирам за него. Пък и с този интернет все едно, че си е вкъщи. Мога да си го погаля… Да си го пощипна по бузките… А ако връзката е добра, мога и така да го напляскам, че да му дойде ума в главата…
ТЯ. Искаш ли едно крем-карамелче, маме, днес съм го правила?... Баща ти изяде три…
ТОЙ. Като му прасна един шамар, ще му усуча сополите… Като ДНК ще ги усуча!... Ей така. (Показва.)
ТЯ. Викам му остави за детето, но нали го знаеш, той изобщо не ме чува… Той чува само крем-карамелите. Добре, че скрих един в пералнята.
ТОЙ. В един усукан сопол се съдържа цялата генетична информация за човечеството. На практика човек се отличава от животното само по върха на сопола си… (Крещи.) Че то на мене ли ще обяснява не знам какво си…. О-оо! В една къща трябва да се знае кой е родителят – детето или бащата!
ТЯ. Ей сегичка ще ти го донеса.
(Излиза.)
ТОЙ. Какво като започнах нов живот - това променя ли бащинството? Не го променя! Не го променя, я! При всички животи бащата си остава същият! (Удря с юмруци по стола. Превключва дистанционното, детето застава пред него.) Ей, сополанко, чуваш ли ме? Искам да чуваш, когато говори баща ти, а не да не чуваш като майка си! Какво като си влязъл в религията, религията не е нито Азия, нито Атлантида, а е само част от този свят, както дръжката е само част от ябълката. Ясно ли ти е? А? Тебе питам! В едно семейство трябва да се знае, че аз съм бащата. Както и да се променя живота му!... ми… Живота ми! (Започва да бие с юмруци по стола.) Майка ти не е бащата! Аз! Аз съм бащата! Бащата – това съм аз! Аз – това съм бащата! Това – аз съм бащата! Ба-ща-та!... (Столът се счупва.) Да ти еба майката!... Видя ли бе, мърльо, ядоса ме и…. Заради тебе, заради тебе се счупи! Защото е чувствителен, а не е дърво като тебе!... Хубавият ми стол… Дето толкова години сме прекарали заедно в труд и в бой… И все в първите редици… До знамето. Боже, как сме седели и в пек и в мраз! (Просълзява се.) Ненагледното ми, мило столче!...  Ако не беше то, до сега да стоя прав… Ей, детенце, знаеш ли какво заслужаваш ти? Бой… Не, куршум заслужаваш ти, куршум!... До стената и кр-рррр! Като баща ти го казвам! Искам нов стол! Чуваш ли! Веднага! В противен случай баща ти, единственият ти баща ще прекара целия си нов живот на земята… В тая Семинария не ви ли учат да почитате баща си като слънцето и сянката, а не да го оставяте - както стадото остава овена си -  да лежи на студената, мръсна, влажна, мокра като бански земя… Или искаш да настина? И… умра. От бронхопневмония. Бронхопневмонията удря право в сърцето, нали? Като стрелата на Купидон. Искам стол! Боже… сине, чуваш ли ме?... А хората ще вървят след ковчега ми и ще шепнат: ако детето му, дето учи за поп и попадия, му беше изпратило един нов…, айде да не е съвсем нов стол, да е сядано на него един-два пъти…, сега нямаше да вървим след ковчега му и да викаме: ако детето му, дето учи за поп и попадия… Някоя жена да е сядала на него… След баня… Да е метнала хавлията си на облегалката му и да е седнала да си изреже ноктите на краката… Преди да е надебеляла като майка си и да не може да се прегъне…  Нима пише някъде в Библията детето да остави баща си без стол? А и как ще живееш като знаеш, че баща ти е умрял заради това, че ти, не си изпълнило молбата му? А?... Кажи ми… А аз няма да съм на този свят да те утеша… Ще ме сънуваш всяка нощ, ще се въртиш като свредел в леглото, ще се събуждаш цялото облято в пот, пък ако забравиш да изключиш климатика, виж, че и ти простинеш като баща си…  Ще те удари в кръста, в бъбреците, в сърцето, в топките и яйчниците и айде – good bye life, good bye loneliness… Loneliness… Айде, тази, дето е седяла на стола, да не е била съвсем гола, по джапанки да е била…
ТЯ. (Носи крем-карамел и лъжица. Превключва дистанционното. Детето застава между майка си и баща си.) Маме, в мрежата ли си още?... Изключило си е звука…  Що ме гледкаш така уплашено? (Вика.) Що ме глед-каш та-ка у-пла-ше-но? Не бой се, кремчето съм го правила със съвсем пресни яйчица. Леля ти Ани вчера ми ги снесе. Нали помниш още леля Ани? Тая, дето всичко ни дава... Помни я, че тя и на тебе ще дава… Ако не я тя – значи, не знам… 
ТОЙ. (Ляга с разперени ръце на пода.) Ей така ще лежа докато не ми изпратиш нов стол. Като Христос. С извинение за сравнението. Защото Христос не е бил баща, а аз съм… И така ще си… загина… На бойното поле. Под изцъкления поглед на луната. Знаеш, че луната гледа като циклоп, нали?...
ТЯ. (Вика.) Луната не гледа като циклоп, а като езеро!
ТОЙ. …А над мене ще се вият ята лешояди, не хапнали живо месо  още от Троянската война…
ТЯ. Май вече имаме звук… Маме, познай какво си подарих за рождения ден?...
ТО. Три кила помия?
ТЯ. Не.
ТО. Стълба?
ТЯ. И стълба не е.
ТО. Хладилник?
ТЯ. Предаваш ли се?... Лю-пил-ня!... Да, ей такава люпилня! Е, не е много голяма, но… Десет яйца събира… И сега съм много важна... Седя си, седя си, па си река: а стига вече с тия яйца на очи, хапни си седем яйца на пиленца… Шест на кокошчици и едно на петленце… Да-ааа… А ти защо не си хапваш крем-карамелчето?
ТОЙ. Ето, усещам как започвам да изстивам…
ТЯ. Аз цяла нощ не съм спала, за да ти го сготвя… Защото те обичам и съм готова на всичко заради тебе, а не съм като баща ти… Хайде, уважи поне труда на майка си… А и на леля ти Ани да не мислиш, че й беше толкова приятно да снесе 12 яйца? Ама нали не може да ми откаже… Те, докторите видяха на видеозона шест, но една ясновидка като им каза, че са 12 – айде веднага - пълна упойка, Цезарово сечение, кудкудякане… И сега ще й остане белег за цял живот. Но нали сме първи приятелки, вика нищо, сестро, не се притеснявай, няма да се бръсна и то няма да си личи…
ТОЙ. Изстивам, изстивам… Гледаш ме, нали?
ТЯ. Ей заради това не напускам родината си, че тук приятелките ми винаги са в интернет, на която да се обадя за две яйца, ще ми снесе дванайсет. И за разлика от баща ти, аз все те мисля как постиш в тая Семинария под самотната луна, която гледа като езеро…
ТОЙ. (Вика.) Като циклоп!... Като циклоп!... (На детето.) Ето, краката ми вече напълно измръзнаха… Все едно, че съм се катерил, катерил към Еверест, но на две крачки от върха съм се сетил, че не съм си рязал ноктите на краката и ме е досрамяло да не ме види някоя майка с дете и да  рече: виждаш ли го, майче, този чичко, покатерил се на Еверест, а не си изрязал ноктите… Ужас!... Още повече, ако преди да стане майка, жената е седяла на стол… 
ТЯ. Броя до три - ако не си изядеш крема, ще те изключа и ще си гледам някой филм. Едно…
ТОЙ. И съм си събул обувките да си изрежа ноктите, но ходилата ми моментално са измръзнали и аз без да усетя съм си изрязал пръстите, после краката, ръцете, главата, радикулита...
ТЯ. Две…
ТОЙ. Ето, в момента ми изстиват двете полукълба на задника и аз изпадам постепенно в мозъчна смърт… Оп-па! – след мозъчната смърт умира и мъжкото ми достойнство. Умира, умира, ей го, съвсем умря…
ТЯ. (На мъжа.) Не лъжи детето! Ти никога не си имал…
ТОЙ. …А умре ли ти мъжкото достойнство, това  означава, че  бялата смърт чука на врата. Чука, понеже е културна, а не е простачка като черната.
ТЯ. Ти си простак! Две…
ТОЙ. Броя до три – ако не ми изпратиш стол, “три” ще бъде моята последна дума. Едно…
ТЯ. Две…
ТОЙ. Може и да е сядано на него, нали?… Две…
ТЯ И ТОЙ. Аз си мислех, че имам дете, а то…
ТОЙ. Не, явно не ти е жал за баща, за… Не ти е жал за бащата, който те обича повече от майка и никога не те е лъгал, че луната гледа като някакво си там смотано езеро…
ТЯ. Смотан ти е циклопът!
ТОЙ. Като някаква си там шибана локва!
ТЯ. Езеро! Бистро като сълза!
ТОЙ. Тишина! (Пауза.) Но ти не вярваш на баща си, а дете, което не вярва на баща си, а на майка си, не вярва и на Бог…
ТЯ. Две и половина…
ТОЙ. (Скача) Добре, аз ще умра без да съм се нарадвал на новия живот, но и тя няма да седи на стол. Ще й откъсна главата като дръжка на ябълка! Ще плачеш за нея, ще се каеш, ще си скубеш косите, веждите, космите под мишниците, окосмяването около ще си скубеш, но ще бъде късно. Късно! Ще я размажа като кучешко лайно! Да видиш на какво е способен човекът, останал без стол. Ще я…  Не, първо ще я изнасиля! (Тя започва да пищи. Седи спокойно на стола си и пищи неистово.) Пред очите ти! Да видиш какво е истински ад! Щото адът – това не е Данте Алигиери. Нито Жан Пол Сартър. Адът – това са баща ти и майка ти! Ти само стой и гледай в екрана… А, къде е тя? Къде изчезна?... Мамицата й!... О, тя си въобразява, че като не я виждам, ще се скрие. О! Ще я… Не, преди да я изнасиля, ще й оскубя перушината… Перо по перо, за да се мъчи по-дълго… След това ще я обръсна… Едни малко хитлеристко мъхче като на Чарли Чаплин ще й оставя ей тук, над срамните устни, за да се пукнеш от смях като я намериш мъртва… И разложена… Само по едни бели кости… и по едно черно мъхче ей тука…
ТЯ. Три.
(То изчезва.)
ТОЙ. А!
(Излиза.)
ТЯ. Ето, изключих го!... Изключих го… Боже, все едно, че го убих. (Плаче.) Убих собственото си дете като в оная древногръцка трагедия. Трябва да питам Ани… Дето съм го раждала без Цезарово сечение. А се роди с пет пръста по-голямо от мене. Пет мои пръста, че те негови пет са колкото осемнайсет мои. Акушерката не можеше да повярва на очите си. Изправи ни до вратата да ни премери – то стърчи над мене като Емпайър Стейт Билдинг.  И ми вика, маме, аз няма да суча, за да не ти развалям формата на гърдите, че формата е всичко в тоя  живот. Това най-добре си личи в изкуството, където освен форма няма нищо… Но му било писано да се насочи към формата, а към съдържанието. Какво ли прави сега?... (Посяга към дистанционното.) Не, ще го подържа още малко изключено, да се научи да уважава труда на майка си и на леля си Ани…  Боже, ако ми беше казал някой, че ще дойде ден да изключа детето си с ей тия две собствени ръце… Знам, още утре ще тръгне мълва, че не съм майка… И ще стане трудно да гледам народа в очите. Особено докато стигна до мястото си в операта… Девети ред, дванайсети стол… Няма начин като се разминавам на верев с народа и да не го гледам в очите. Просто няма начин. Това е дванайсети стол, средата на реда… Целият народ става докато стигна до мястото си… Абе аз ако стъпвам върху краката на тоя скапан народ, той няма да ме гледа в очите, ама защо все аз да съм лошата… Трябва да се поугоя  още малко, че така народът може и да не ме усети. Ако изяждам по пет крем-карамела всеки ден… Ще говоря с Ани… Мъка!... Но и когато раждах, не ми беше по-лесно – без Цезарово сечение, без нищо. А не като днешните кокошки – надуе малко корема и айде под ножа… (Вторачва се в “екрана”.) Ами аз този филм не го ли знам?...
(Влиза Той. Носи тържествено нов стол.)
ТОЙ. Ей това се казва стол! Браво, детето ми, браво!... (Подушва го.) Охо-о!… И е сядано на него... Абе то, като промени човек живота си – всичко се променя! А!? Къде изчезна това дете? (Сменя каналите с дистанционното.)  И това ако е интернет – даунлодва един стол и увисна... (Сяда удобно на стола.) Е, наистина е страхотен!... Кеф ти да си разговаряш с детето, кеф ти да си гледаш нещо, кеф ти… (Сяда с лице към облегалката.) да си седиш и да не мислиш за нищо… Ей, живот, здравей, здравей!...
ТЯ. Знам го, разбира се, Ани ми го е разказвала.
ТОЙ. То сега не ти е ІІІ - ІІ век преди Христа, за да не мислиш където ти попадне… Сега без научна база не е възможно да не се мисли. Ето така, подпираш си брадичката на облегалката и не мислиш, а живееш най-удобно… 21-ви век! И облегалката те държи буден… Американска работа! Не е като нашите облегалки – докато се облегнеш и вече си се замислил и скапал…     
ТЯ. Разказвала ми го е.  Джон, да Джон е голям убиец в малко провинциално градче, но редовно си плаща данъците и затова всички го обичат... Шерифът дори му обещава, че ако намали убийствата, ще му даде дъщеря си за жена… Да… Ето сега ще подмами жертвата си като й обещае, че ще я убие без да вдига много шум… Хубав филм! Ани вика, че в кръчмата освен пиене давали и студени сандвичи… Ето… Сега шерифът ще му викне една голяма бира…  А! Защо малка? Защо малка? Не е възможно Ани да ме е лъгала! Или бирата се е свила от студа или?… Или  жената на шерифа е започнала да му вдига скандали, че много харчи за черпене и той е намалил бирата?… Хм!
ТОЙ. Жената е седяла тук ей така разкрачена… Не, ей така… Че тя на млади години ако не се разкрачи като хората, кога ще се разкрачи – като стане дебела като майка си и да се разкрачи и да не се разкрачи – все тая. Излязла е от банята – бяла, топла и уханна като питка, погледнала е часовника на стената и си е казала: а, имам още време, я да се поразчекна аз малко на тоя хубав стол, докато не са го изпратили по интернет… (Души стола.) Я люблю тебя жизнь и надеюс что ето взаимно….
ТЯ. Ако сега Джон си купи едно пакетче дъвчащи бонбони, значи… Ето купува си… Значи, освен бирата, всичко е истина. Ани вика, че по-нататък, като му се доубива, той смуче бонбони, които утоляват първичния му инстинкт и така успява да намали убийствата от три до едно на ден. След ядене. А има дни и с по половин убийство…
(То се появява. Носи на плещите си голям кръст.)
ТО. Татко!
ТОЙ. А, ето го и него… Браво, детето ми, браво, такива столове искам от тебе! Голямо дете ще станеш, това от баща си да го запомниш! Аз пък ще ти купя… Не съм свидлив… Нали по едно време искаше кукла?…
ТО. Не, не…
ТОЙ. Сега барабанче ли искаш? Или камионче?… Добре, камионче!... Да си го тътриш напред-назад, когато си свободен от молитва. (Показва с парче от счупения стол.) Бр-ррр!...  Тук спираш – цс-ссс!... Товариш ябълки и опашки от град А. Палиш. Р-ррр!... Първа… Бр-ррр!… Втора… Бр-ррр!… Трета… Бр-ррр!... Обаче няма да гониш много, щото на завоите опашките ще изхвърчат като птици… Фиу-ууу!… И като спреш в град Б. и погледнеш в каросерията – а! всички опашки отлетели към топлите страни…
ТЯ. Ани вика, че тази сцена, ако е била черно-бяла, е щяла да влезе в историята… (Разказва какво вижда.) Джон идва да вземе булката от дома на шерифа… По белия му костюм има пръски от кръв. А, появи се и циганинът с акордеона… Хоро се вие, извива… Майка  ста… майка млада се с дете прощава… Къде отиваш ти?... (Разплаква се. Разиграва сцената.)  Good bye my daughter! Good bye my mother!... Дъще!... Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази… Що те баща ти даде на тоз върл убиец?... Шерифска дума назад се, мамо, не връща… О, судбо моя, курво македонска!...
(То внезапно изчезва.)
ТОЙ. Пак прекъсна!... Мамицата му и интернет!... Да ми падне на веднъж в ръчичките…
ТЯ. Да, обаче бирата не е същата… Ани ме излъга.
ТОЙ. Що не му изпратя аз една видео поща, че да си ме гледка и когато… когато мене няма да ме има на този свят… То, от това по-голяма радост за едно дете-поп няма. (Сяда на новия стол.)  
ТЯ. А ми се кълне, че ми е първа приятелка… Добре, щом тя така, и аз - така.
ТОЙ. Здравей сине… и дъще…  Пиша ти това писмо… Говоря ти това писмо… Показвам ти това… Мамицата ти!... Значи, получих стола благополучно и останах много доволен… Друго – к’во?...  Аз съм добре… друго…
ТЯ. Тая булка, ако знае сега какво я чака, няма така да се радва на сервиза, който кумът й  подари… Ани, миличка, абе какъв беше онзи сервиз?... Да, супник, 6 чинии за супа, 6 за основно, една сосиера… Сосиера за унгарски сос, сос “Мадейра”, сос “Песето”, или винегрет… Няма нужда да записвам, аз помня… Да, необходим продукти: 1 глава лук, 60 мл бяло вино, 50 мл оцет, зърна черен пипер, 1 чаена лъжица фино нарязан тарос или див керевиз, 1 щипка захар, 60 мл бульон, 3 жълтъка, 1/2 чаена лъжица сол, 100 г масло, 1/2 чаена чаша доматена салца…
ТОЙ. Аз съм добре… Майка ти сигурно ти е казала, че… Още преди да се родиш…
ТЯ. Нарязвам лука на ситно. Поставям го в съд заедно с виното, оцета, черния пипер, тароса, захарта и бульона. Оставям да ври 5 минути. След това пасирам.
ТОЙ. Но и аз трябва да ти кажа… Ти трябва да знаеш цялата истина…
ТЯ. Жълтъците се разбиват на пяна, прибавям сол на вкус. Цялата смес се оставя на водна баня, като внимавам да не заври. Отделно стопявам маслото. Когато стане умерено топло, прибавям с непрекъснато бъркане към яйчената маса. Бия до получаване на сос с консистенция на гъста пяна – без да заври, за да не се пресече. Накрая прибавям доматената салца. Това ли е всичко?
ТОЙ. Ние не постим, но не ядем месо. Защото месото, представи си, й напомняло за полов акт… За един полов акт… За единствения ни полов акт.
ТЯ. Това е всичко. Останалото е… Какво беше останалото?... (Обажда се по телефона.) Ани, миличка… Добре съм… Спомняш ли си какво беше останалото?... Секс ли?... Какво е това секс?... (Слуша обясненията на Ани, изразявайки ту учудване, ту съгласие..)
ТОЙ. Нашият хубав полов акт… На който ти си единствената жертва. Затова аз съм твой баща. А съм и твой баща защото ме взеха войник в една свинеферма. Образно казано свинеферма, дете мое, тъй като зад триметровата варосана ограда нямаше нито една свиня, а само нерези. Стада  диви, смърдящи нерези, подредени по взводно, ротно и батальонно, чиито отечествен дълг се изразяваше в героичното и изтощително до припадък забъркване на хлорна вар и сперма в съотношение 1:1. Получената смес със своето зловоние гонеше врага далече от свещените граници на родината и народът мирно се радваше на своето културно развитие. Културно, в смисъл, че изхвърляше спермата си на определените за това места. А по време на криза, при липса на определени за това места, културата се развиваше като въпросната семенна течност се изхвърляше в ония страници на вестниците, в които имаше снимка на балерина от “Болшой театър”. Та когато след две години излязох извън осраната ограда на нерезкия свят и срещнах първата свиня, аз, дете мое, се разболях от нейната красота. Вдигнах температура. Сякаш изведнъж открих Бога. Разбираш какво искам да кажа. Оказа се, че кучката живее срещу нас – родила се, израснала и възмъжала докато аз съм гонил врага зад граница. От татко разбрах, че се интересувала от всичко и че всяка вечер може да се види през прозореца как си сваля шестте сутиена. Никога не съм си представял, че една муцунка и дванайсет цицки могат да ме накарат да се чувствам велик като Зевс и нищожен като употребена тоалетна хартия. Те сега не са дванайсет, но на ония години бяха. Всяка вечер ги броях… Та записах се аз студент, взех 5 години за 3 дни, на петия ден бях вече професор, а на шестия тя ме покани в дома си на крем-карамел. Не стигнахме до крем-карамела, защото се скарахме по въпроса като какво гледа луната. Коя е тя, че да ми говори за астрономия? А? Кажи ми!... Една патка. Една тъпа патка, ангел и една женска свиня!. Ами то е очевидно за всички нормални хора, че луната гледа като циклоп. Обаче майка ти не е нормален човек. Не е. На Луната, както е известно няма и милиграм вода, а тя вижда цяло езеро. А! Забравих да ти кажа, че тя по онова време беше и поетеса. Боже Господи! Може ли такова чудовище да ти бъде майка, кажи ми? Абсурд! Обаче тъпите сперматозоидите не знаят връщане назад и аз заради тебе, да не си без баща, подписах… Патка смотана!... Поне да беше кокошка като леля ти Ани… Та сега вече знаеш всичко. Целувам те. Твой най голям баща.
ТЯ. Значи, щом съм забременяла… Но аз откъде да знам, че това е било секс… То, думите са едно, а забременяването е съвсем друго нещо… Ани казва, че ми е било много хубаво… Сигурно ми е било много хубаво, Ани няма да ме лъже…
ТОЙ. Абе коя е майка ти, че да ми говори за астрономия, а – една перушинеста, грухтяща кучка! А аз съм професор и имам достойнство. Чест и достойнство.
ТЯ. Секс… Добре, но аз моето животно като не го виждам… Доскоро поне го чувах… Той просто изчезна. Изчезна като кораб…
ТОЙ. Ако не си ти…
ТЯ. Първо му изчезна комина… Ако не е детето…
ТОЙ и ТЯ. Отдавна да сме се развели…
ТОЙ. Ами друго няма. Жду ответа как соловей лето!...
ТЯ. (Яде крем карамел.) М-мм, този път е станал страхотен... Истински празник за… за… Ани, миличка, а бе как се казваха тия?... Нали се сещаш?... Да бе, вкусови брадавици… Ох!... Благодаря ти… Добре съм… Айде!... Исках да кажа - истински празник за вкусовите ми брадавици! Боже, ще се пръснат от кеф! Никога не съм ги усещала така надървени!... Разбирам, че им се иска още, обаче този крем карамел не може да стои вечно на езика ми, все пак трябва и да преглътна някога, нали! Пфу, напълниха устата ми със слюнка! (Преглъща.) Хайде, мои сладки брадавици, заспивайте и събирайте сили, утре мама ще ви купи шоколад… (Хвърля празната чаша.) Тя, Ани вика, че хормонът на щастието… Ани, миличка, извинявай, абе как се казваше оня?... Ендорфин?... Добре… Добре съм… Айде!… Значи, ендо… Ани, миличка… Извинявай, сетих се… Значи тоя хормон се отделя и при ядене на крем карамел и хиляда карамела са равни на една минута секс, но пък се напълнява. То затова пълните жени изглеждат така задоволени… (Взема захвърлената чаша, разглежда я.)
ТОЙ. Така. (Оглежда стола отстрани.)  Безспорно това е най-удобния стол на света!... Държи гърба изправен… Ръцете свити, прибрани, като на вечеря с английската кралица… Говорите си за Индийския океан, за Атлантическия… И за луната, разбира си. Задникът ти се търка напред-назад по седалката, кралицата ококорила ей такива очи, идва ти да й станеш поданик…
ТЯ. Напомня ми… Колко странно!
ТОЙ. Значи, седя си аз като пет пари в кесия, търкам си задника и казвам на кралицата: “Днес времето е хубаво, нали? А помните ли адмирал Нелсън как ги разби? Направо им сцепи гъза, Ваше Величество! Хо-хо-хо!”
ТЯ. Що си спомних сега за нея? Неблагодарница!
ТОЙ. Това се нарича стол!... (Целува го.) Оная не случайно го е яхнала, щом го е видяла… Колко ли пъти е свършила на него? (Помирисва го.) Няма такъв стол!
ТЯ. Аз я обличам, събличам, повивам…
ТОЙ. Кеф ти да си свиеш краката под седалката, кеф ти да си ги кръстосаш… И най-важното, не се изморяваш от седене… Не се изпотяваш… Така мога да си държа и прозорецът отворен и вратата открехната… Да си става течение колкото си иска, пука ми, аз си седя на стола и не се изпотявам, не изстивам като някой простак… Гледам си спокойно напред, настрани… Я назад?... (Обръща се назад.) Идеално! Че аз на този стол мога да си живея и сто години… И вечно… И цял живот!... Трон, абсолютен трон!...
ТЯ. Къпя я, реша, правя й маникюр, кипря я като истинска кукла…
(Мъжът забелязва някаква прашинка на стола. Плюнчи и бърше стола с ръкав.)
ТЯ. …а тя ще ми расте по-бързо от мене.  Абе тази вечер  й изрежа ноктите, тази сутрин те пак пораснали. Направя й забележка – все едно, че не съм говорила на нея. А уж кукла. Един ден гледам – гърдите й - като малки прасенца, не мога да ги  укротя. Натъпча ги в сутиените, след малко – те пак надигнали муцуни. А моите – ей такива, като циреи. Направо побеснях.  При това аз тогава не бях и чувала за ендорфин. Абе аз я обличам, събличам, повивам…
ТОЙ. (Гали краката на стола.) Какви крака! Микеланджело! Не са като на моята – Пикасо.
ТЯ. …къпя, реша, правя й маникюр…
ТОЙ. Аз ще си ги къпя, чеша, ще им правя маникюр…
ТЯ. А тя ще ми излиза с тези женски номера. О, така ли?
ТОЙ. Те само да стоят тук, да ми пълнят душата… Благодаря ти, Господи, така бях закопнял за малко женска красота!
ТЯ. Едната й гърда изхвърлих тук, а другите кой знае къде –  цял живот да не могат да се съберат… Патка! Патка! Тъпа патка! Тъпа патка, женска свиня, ангел и истерична кучка!  (Захвърля чашата.)
ТОЙ. Патка! Патка! Тъпа патка! Тъпа патка, женска свиня, ангел и истерична кучка!  
(Пауза.)
ТОЙ. Няма такъв стол! (Качва се на стола.) Боже, какъв изглед! View! Колко океани, планини, реки… дървета, кокошки, бръмбари… А, ето там и едно едноклетъчно!
ТЯ. Моят хубостник  още не си изял крем-карамела. Къде ли е отишъл, жив да се не връща! И ще ми разправя, че луната гледа като циклоп… То, ако не е детето…
ТОЙ. Аз съм краля на света!
ТЯ. Един крем карамел няма да му направя повече!
ТОЙ. (Сяда на стола.) Eх! Къде е мама да ме види сега? Мамо! Там, горе ли си? Аз промених животас и виж на какъв стол съм се разположил сега. Представяла ли си някога? А? (Запява.) Imagine all the people living for today... Ех! А помниш ли онова трикрако столче, на което ме хранеше? Колко смешно беше! А, мамо? (Смее се.) С три крака! (Залива се от смях.) Представяш ли си? – с три крака! (Дъх не може да си поеме.) С три… (Пада от стола от смях.)
ТЯ. Слава богу, че се освободих от тая проклета кукла! Все едно, че излязох от затвора…
ТОЙ. Бог е справедлив – загубих жена, но спечелих стол!
ТЯ. (Сменя каналите с дистанционното.) Абе този не го ли убиха по втори канал?  
ТОЙ. (Ляга под стола.) Същинска  Айфелова кула!  Направо ти се завива свят. Ето тук е опашката от туристи, които искат да се качат на моя стол. Американци, японци, руснаци… По три седмици чакат… И  цъкат ли, цъкат с фотоапаратите… Ау, колко е красив,  ау, колко е голям, ау, колко е твърд!... Ох, ох!... \Пее.) Life is beautiful thing, ла-ла-ла…
(Внезапно се сеща се нещо, излиза.)
ТЯ. Права е Ани, човек трябва да си поживее докато е жив… Щото като ти дойде времето, опре ножа о врати ти и започне да те разпитва: (разиграва) ти днес отделя ли ендорфин? Ъ, отделях, изядох пет крем карамела. А защо само пет? Ами аз бях направила дванайсет, но дадох три на детето, три на мъжа си, Господ да го убие… Защо им ги даде? Ами… все пак… Ха-ха, все пак!... А защо не си направи още дванайсет?... Ами беше ми неудобно да искам повече яйца от Ани... Ха, какво значи “неудобно”, когато знаеш, че ако днес не отделяш ендорфин, то утре и да искаш - няма… 
ТОЙ. (Връща се с едно цвете в саксия. Окачва саксията на стола.) А-ааа! (Гледа стола, възхищава му се. Коленичи за молитва.) Господи, как се сети да създадеш тоя свят?
ТЯ. Все пак и аз съм направила нещо за себе си. Вкусовите ми брадавици знаят какво е крем-карамел. Докато обонятелните ми рецептори, горките, нищо не са помирисали в този живот. Кипнало мляко, посрано дете, малко крака, пръдня…
ТОЙ. (Забелязва крем карамела.) Крем карамел?!... Крем карамел!... (Тръгва инстинктивно да прегърне жена си, но като не я вижда, се връща и прегръща стола. След това сяда ритуално на него и бавно, с видима наслада започва да яде крем карамела.)
ТЯ. Какво пък – имам време. Имам още време… Коремът ми само дето се отпуснал като цица, но… Но иначе – и погледът ми е закачлив, и мензисът ми е редовен… Ще отида навсякъде, навсякъде ще си завра носа. Зарин, зоман, табун – всичко, всичко ще помириша! Мамо, а детето ми какво ли мирише в тая семинария?  Тамян… А какво ли яде? А какво?... Господи, и няма кой да му каже за хормона на щастието!…  (Превключва дистанционното.) Маме?
(Появява се То. Самозадоволява се.)
ТЯ. О, извинявай! (Тя се обръща, превключвайки дистанционното.)
(То изчезва.)
ТОЙ. (Оглежда панталоните си.) Две дупки… (На стола.) Извинявай, че с тези панталони, но… (Сяда смутен.)  Мамицата му!... Колко ли е хубаво да си богат?... Като тези по телевизията… Ами аз не съм онзи беден професор. Аз… Аз съм богат. Богат съм. Ще върна всичките заеми от стария живот, ще взема едно такси и право в някой бутик… А може и направо на битака, защото там има всичко. И ще се изтупам от главата до краката… Абе, шапка за какво ми е?...
(Тя се обръща внимателно напред, предпазливо оглежда сцената. Забелязва саксията.)
ТЯ. (Изпищява.) Мамо! Утре Ани ще рече къде ми е саксията….
(Докато върви неговия монолог, Тя се опитва да откачи саксията от стола.  Действащите лица не се виждат един друг, тя не може да разбере какво й пречи да стигне до саксията, затова търси всевъзможни подходи към стола. Той пък се чуди какво е това, което непрекъснато го блъска.)
ТОЙ. Значи… Купувам си нови обувки, риза, костюм, вратовръзка… О, ами аз си имам нови обувки, от три години не съм ги обувал, защото ми стискат… Значи остават риза, костюм и вратовръзка… Обаче американски… С американски етикети. Или пък си купувам някакви страхотни американски етикети и си ги зашивам на сватбения костюм… После се завъртвам около “Хилтън” за някое гадже… 20 годишно!... Или 26… Може и 28, но не по възрастно от 59!... Чужденка… Някоя богата американка… Или германка… А защо не циганка, циганките са огън!... Освен това винаги може да се намери някоя по-евтина около гарата… Но по-напред – на ресторант. Първо – крем карамел, второ – крем карамел, за десерт – крем карамел… Всъщност две шкембе чорби с повечко хляб ще свършат същата работа. Знам една шкембеджийница, където хлябът е винаги плесенясал… И после – на трамвайчето – и я хвърлям на стола… Ох-ох!...
(Тя най-после успява да откачи саксията и да я отнесе пред нейния си стол. Мирише цветето упоително.)
ТОЙ. …Ами ако тя няма карта за градския транспорт?… Нищо, ще й предложа да се поразходим… Само да не поиска да ми гледа на кафе… Ако… Абе какво ли се излагам аз с тая циганка, ами не си седя на стола, не си пусна телевизора и не си гледам живота. (Включва дистанционното. Заглежда се пред себе си.)
(То се появява с дистанционно в ръка.)
ТО. Мамо!... Мамо!... Тате!... Странно, те никога не се изключват… Тате!... Чудна работа!...
(То превключва дистанционното. Изчезва.)
ТЯ. (Мирише цветето упоително.) Ей това се казва аромат!... Мирише… Мирише на… На нещо… На… Не, не е на изкипялото мляко, макар че… По-скоро… Много ми е познато, пък не мога да го определя… Скапан език!... Ето, дори на английски не знам на какво мирише… Ани, миличка, а бе на какво ми мирише? (Скрива цветето зад гърба си.) Извинявай, грешка!... Добре съм, добре, ще ти се обадя по-късно…. (На себе си.) Да не каже пък защо й мириша цветето…. Ако общувахме с миризми, по щяхме да се разбираме… И мъжът ми нямаше да изчезне като кораб… (Разридава се.) Ако не беше този език, сега още да си се обичаме… Да си се гушкаме… Да си говорим… За звездите, за луната… Била като циклоп? Идиот! Пълен идиот! Животно!... Ани каза да не се ядосвам... (Души цветето.) Толкова ми е познато, пък… Ани, миличка, а бе какво беше това, дето… Ти откъде знаеш какво ще те питам? От какво се състои? От азот, сяра, кислород и две молекули кислород?… Е как пръдня? Не е възможно едно цвете да мирише на пръдня… Господи, Ани, това вмирисва целият живот! (Разбива саксията в пода. След това взема цветето – изкуственото цвете - и сравнява миризмата му с различни миризми в стаята.)
ТОЙ. А! (Гледа в „екрана” и сочи пред себе си.) Моят стол?! Моите подлакътници?!... И облегалката… Само краката… по-точно единият…  Не, и краката са моите… Невероятно!... (Държи са като пред огледало.) А този човек там?…  That is impossible! Това е научна сензация! Но нима е възможно да имам пет пръста?  Ами то… Ами то излиза, че аз… Не мога да повярвам!... Излиза, че това... Да… Това там съм аз?... Пълен абсурд!... Просто не се побира в главата ми! Но столът го доказва... Абсолютно!... Значи… Значи, аз... (Качва се на стола.) Ей, господи, аз съществувам!... Ей!... (Забелязва липсата на саксията.) Това не е моят стол! Моят стол имаше цвете!... (Втренчва се пред себе си.) И там го няма! (Разхвърля всичко около себе си.) Няма го… Да не би… (Превключва трескаво каналите на дистанционното.) И тук го няма… И тук… (Захвърля дистанционното и като истински мим,  “претърсва” празното пространство пред себе си. “Смачква” пространството и го захвърля като дистанционното. Оглежда се, забелязва цветето в ръцете на жената. Разбира се, без да вижда жената.) Ето го! Моето цвете!... (Опитва се да го вземе, но жената не го пуска.) А!
ТЯ. (Също се учудва, че нещо се опитва да вземе цветето от ръцете й.) А!
ТОЙ. Ама нещо не го пуска!...
ТЯ. Не-ее!
(Двамата дърпат цветето, бият се, юмруците и ритниците им попадат ту в тялото на другия, ту в празното пространство, но освен цветето те не виждат и не усещат нищо друго.)  
ТЯ. Тук има нещо!... Помощ!
ТОЙ. (Крещи на посоки.) Кучко, това ти ли си? Ще те убия!... Ще те изкормя!
ТЯ. Помо-ощ!
ТОЙ. Ще ти завра опашката в задника!... Къде ти е опашката? (Обикаля сцената, търси трескаво невидимата опашка.) Къде ти е задника?
ТЯ. Помощ! (Сменя трескаво каналите с дистанционното.)  Помощ!...
ТОЙ. Мамицата ти свинска!
ТЯ. Маме-ее, помощ!
(При борбата цветето пада на пода. Той го грабва и бързо го завързва за стола си.)  
ТОЙ. Да, това вече е моят стол.
ТЯ. (Плаче.) Ами Ани ако ме попита къде й е цветето…
ТОЙ. (Гали стола.) Добрият ми стол… (Потупва стола като кученце. Взема дистанционното и сяда на стола.)
ТЯ. Хайде сега – едно цвете, голяма работа!...
ТОЙ. (Започва да сменя каналите.) Ябълки… ябълки… по всички канали – само ябълки… А!?  Столове… Я виж ти какъв фотьойл?!
ТЯ. Добре, че се отървах от това цвете, и без това миришеше на пръдня.  С извинение.
ТОЙ. Естествена кожа?
ТЯ. Ани! – какво ме интересува някаква си там Ани?... Кокошка тъпа!
ТОЙ. Ъгъл на облегалката - 110-150 градуса…  
ТЯ. В този живот всеки гледа собствения си ендорфин…
ТОЙ. Е как така масажира прасците?!
ТЯ. Значи щастието си е чиста химия... А аз съм само една колба, в която тази реакция протича, така ли?... Че защо тогава моят ми вика свиня?... Ани, миличка, абе вярно ли е това за колбата?... И какво съдържам? 61 процента кислород, 23 - въглерод, 10 – водород… Колко?...  2.6 процента азот и по един процент калций и фосфор и 1 процент това-онова…. Абе фосфорът не е ли много малко?... А, затова трябва да се яде риба, пък аз се чудех защо… И какво точно трябва да се съедини, за да се получи пълно щастие?...  Мъжкото с кое?... А кое е точно женското, кислорода ли?... А пък ендорфина – какво?... Добре, после ще ми обясниш… Айде…
ТОЙ. Избор на масажиращ, потупващ и акупресура тип масаж за гърба?! Функция за вибрационен масаж?!… Еба си!
ТЯ. А аз си въобразявах, че… Стихове пишех… Виждах как луната гледа като езеро… Боже, каква тъпа патка съм била! И вместо да отделям ендорфин, аз толкова години съм се занимавала с  глупости.
ТОЙ. А стига бе! Масажира врата?! Моят, дето е винаги схванат… Просто сядаш във фотьойла и той… Автоматично?... Четири степени на масаж?!... Невероятно!
ТЯ. Значи както в мидата седефът се смесва с други химични елементи и се образува бисер,  така и в мене ендорфинът се смесва с други химични елементи и се образува щастие. Значи или трябва да се ядат по хиляда крем карамела на ден или… Значи, пак се стига до този проклет секс…
ТОЙ. Цялостна масажна функция с ниска, средна и висока интензивност.
ТЯ. Обаче…  (Крещи.) Патка! Тъпа патка, женска свиня, ангел и истерична кучка! 
ТОЙ. Настройка за диаметър на масажиращата част на гърба. Свободен избор на различни части от гърба за масаж… Свободен избор?... Че това го няма никъде!... (пее.) La vie en rose…
ТЯ. Ани, миличка, наистина ли не може ли да се отделя повечко ендорфин без нещо да се търка в кожните ми рецептори?...
ТОЙ. Точкова терапия! 4 автоматични терапевтични масажиращи програми!
ТЯ. Значи не може… Вярвам ти…
ТОЙ. 8 моторни диска! 6 на стола и 2 на облегалката за крака. 3 автоматични релаксиращи масажиращи програми! 6 автоматични функции за време: 5, 10, 15, 20, 25 и 30 мин.! Токова мощност: АС 220 - 230 v!...  Дистанционно управление!
ТЯ. Ама защо да гледам в интернет? Ани, миличка, ти си моят интернет…
ТОЙ. Използва се от астронавтите… В космоса?... В самия космос?!... На хиляди километри от земята… Седиш си в креслото, гледаш си земята през илюминатора, а то в това време – бр-ррр - масажира. И ни вратът ти се схваща…
ТЯ. Значи и от интернет се отделя ендорфин… А дали ще  стигне да протече реакцията на щастието?
ТОЙ. И жените като подушат, че имам вибриращ фотьойл, който при това става и на легло – ще се избият да ме търсят. Мъж, професор и вибратор – 3 в 1 – къде ще намерят такава комбинация?
ТЯ. Значи има кокошки, които живеят само с интернет и са щастливи… Абсолютно без петел?... А има ли и щастливи патки?...
ТОЙ. О! Предлагат го и с катапулт… И при възникване на опасност… При сблъскване на земята с комета или друга планета, катапултът ще ме изхвърли със стола  във въздуха и… За да останем на земята само хора със столове за един милион… За да няма повече бедни, да няма войни,  да няма нищо…
ТЯ. А има ли щастливи свине?... А има ли щастливи кучки?... А има ли щастливи ангели?...
ТОЙ. Детето няма да ми купи такъв стол… Ако беше станало едно бизнесменче… Тая негова вяра ще ме погуби мене…
ТЯ. Как да му кажа на Интернет: търся “полов член”… Срам ме е, все пак съм и поетеса… По-добре да търся “любов”, по-поетично е… (Превключва дистанционното.)
ТОЙ. …Абе жената не наследи ли от майка си едни жълтици?
ТЯ. (Гледа “в екрана”.) Мамо, колко много “любов” има в този интернет…
ТОЙ. То само една жълтица е достатъчна да извади човек от затвора, пък… тя… ние имаме… Ще стигнат за фотьойл с всички екстри… 
ТЯ. Ама той я е качил на раменете си и я… Не, не, срам ме е… А тя защо вика?... Защо това ми излиза на „любов”?... Все едно, че ближе сладолед. Не, не, срам ме е… колко й е хубаво!... Не, не… Защо той я полива с мед?!… Господи!… Вкусовите му брадавици дали ще издържат?… И тя… О, Боже!... Не, само това – не!... Е как това нещо ще влезе в буркана с мед?! О!... Не трябва да гледам!...  Не-ее!... Все пак и аз съм жена… И аз съм жена…
ТОЙ. Кой знае къде ги е скрила?... Или са изчезнали заедно с нея…
ТЯ. Тя… За пръв път виждам… Какво ми става?... Май започнах да отделям ендорфин… Ох!
ТОЙ. Златото не е човек да изчезне… Златото винаги остава.
ТЯ.  Дали ще ми стигне да стана щастлива?…
ТОЙ. (Тръгва да търси златото.) Сигурно го е… То, злато не се крие, а се закопава…  
ТЯ. Не стига… Ани, миличка… Добре съм…
ТОЙ. (Провира се под нейния стол. Търси кухини.) Масаж на врата…
ТЯ. Значи, трябва да събере достатъчно критична маса ендорфин, за да… Да, разбирам – щастието е като атомна бомба… Да, миличка… Имам, как да нямам…
ТОЙ. Естествена кожа…
ТЯ. Значи човек може да бъде щастлив… Дори двама човека могат да бъдат щастливи…  Умът ми не го побира… (Започва да се оглежда във въображаемо огледало.)
ТОЙ. На нея не й трябват пари, тя не иска нищо… Патка! Тъпа патка! Тъпа патка, женска свиня,  ангел и истерична кучка!  
ТЯ. (За пръв път открива себе си.) Тяло… Гърди… Устни… Език… Вагина… 
ТОЙ. Дори фотьойлът може да прави вместо мене цялата любовна увертюра, а аз да се включвам като старите майстори само в заключителната фаза. С вибриращата функция…
ТЯ. (Оглежда се.) Никой не ме чува... (Вика.) Ей, божествено е да си жена!...  (Шепне.) Божествено е!…
ТОЙ. (Рови все по-настървено из всичко, което виждат очите му. Чупи и разхвърля по цялата сцена.) Кой я знае къде го е скрила…
ТЯ. Къде си?
ТОЙ. Аз разбирам – една, две, три, но шест автоматични функции за време!... Включиш на шест и… Къде го е завряла на майната си...
ТЯ. Тук ли си?...
ТОЙ. Тук ли си?...
ТЯ. Искам те!...
ТОЙ. Мамицата ти женска!
ТЯ. Чуваш ли ме?... Искам те!... Искам те!
ТОЙ. Тя е тук… Тук е…  Усещам я…
ТЯ. Искам те в мене! Само да отделя още малко ендорфин…
ТОЙ. Искам само да те питам нещо…
ТЯ. Моля те!... Моля те!
ТОЙ. Знам че си тук. По крем карамела познавам.
ТЯ. Искам те за съвсем малко… Само за две-три търкания…
ТОЙ. Виж сега… Ние все пак сме женени и на мене ми се полага половината имущество, придобито по време на брака... Нали така?...
ТЯ. Господи! Никога не съм стигала до такова унижение… (Разкъсва дрехите си, разхвърля, чупи, бясна е.) Патка! Тъпа патка! Тъпа патка, женска свиня,  ангел и истерична кучка!  
ТОЙ. Добре бе, жена, да сключим сделка. Аз ще приема, че луната гледа като езеро…, в което има циклоп, а ти… За какво ти е това шибано злато? 
ТЯ. Ани, миличка, какво да правя?... Не ми стига ендорфина… Е как така сама?...
ТОЙ. Златото създава само проблеми, не е ли така?
ТОЙ. Е как при жив мъж – сама да се търкам?... Това не е ли най-голямото падение за една жена?
ТЯ. Да, съгласна съм, че трябва да се освободя…
ТОЙ. Златото не е направило никого щастлив, не съм ли прав?
ТЯ. Но такова унижение, такова унижение!...
ТОЙ. Добре, аз се съгласявам, че луната гледа като езеро… със циклопи, а ти?...
ТЯ. Какво трябва, за да се освободя?... Как или да се потъркам, или да го убия?
ТОЙ. (Превключва дистанционното.) Дъще, сине!
ТЯ. Ще го убия!... Ще го убия!...
(Появява се детето.)
ТО. Тати, в момента се моля, хайде по-късно?
ТЯ. Ще се освободя и тогава…
ТОЙ. Само ми кажи – ти виждаш ли майка си?
ТЯ. И тогава – може да се пипам и сама…
ТО. До тебе е, ще ти извади очите... Господи!...  Извинявай!...
(Детето превключва своето дистанционно. Изчезва.)
ТОЙ. (Чуди се къде и как да застане пред жена си.) Жена, нека да се разберем по мъжки.
ТЯ.  Веднъж да го видя мъртъв и… И след това ендорфинът ми ще потече като пълноводна река…
ТОЙ. Жена, ти ме виждаш, нали?
ТЯ. Аз ще бъда щастлива, ще бъда!... Господи, чуваш ли?... Ани, миличка!...
ТОЙ. (Премества се.) Тук по-добре ли ме виждаш?
ТЯ. Ще започна нов живот… Ще си потърся мъж… Интернет е пълен с мъже…
ТОЙ. Виж сега. Ти знаеш, че на мене вратът ми е винаги схванат, нали?
ТЯ. Аз куклата си убих, дето я имаше, че някакъв, дето го няма, няма ли да убия…
ТОЙ. Така.
ТЯ. При това човек се убива по-лесно от кукла.
ТОЙ. Но се оказа, че има стол, който ми решава проблема.
ТЯ. (Едва сега забелязва новия стол на мъжа си.) Този стол откъде се е взел?
ТОЙ. С 8 моторни диска! 6 на стола и 2 на облегалката за краката. Страхотен е! Разбираш ли? 
ТЯ. Това беше неговия стол… (Подритва остатъците от стария стол.) Той в този стол изчезна като кораб… А този тук?...
ТОЙ. (Търси жена си на друго предполагаемо място.) Жена, ти знаеш, че никога не съм искал нещо от тебе, но сега случаят е такъв, че… просто имам нужда от малко средства.
ТЯ. Той е тук… Гадината е тук. Ето, изял си е крем карамела… Всъщност - изплюскал го е…
ТОЙ. Майка ти нали ни подари едни жълтици… Ако повече не ти трябват…
ТЯ. (Вика.) Тук си, нали?
ТОЙ. Колкото ми артисат – ти ги връщам… Честен кръст! Ето виж. (Прекръства се на различни страни.) Виж… Виж… Заклевам се! Да ми умре детето, ако не ти ги върна!
ТЯ. Скъпи! (Взема нож.)
ТОЙ. Ама ти от добро май не разбираш?
ТЯ. Луната гледа като циклоп, луната гледа като циклоп… Чуваш ли?
ТОЙ. (Взема парче от счупения стол.) Ама ти от добро май не разбираш?
ТЯ. Аз съм тук, тук съм… Ето ме… (Показва гърдата си като примамка.)
ТОЙ. (Оставя парчето от стола, взема нож.) Ама ти от добро май не разбираш?
ТЯ. Помниш ли колко хубаво беше първия… последния… първия път…
ТОЙ. (Опитва се да намушка жена си във въздуха.)  Ама ти от добро май не разбираш?
ТЯ. (Сваля гащичките си. Размахва ги пред себе си.) Миличкият ми. Тук ли си?... („Забива” ножа около себе си.) 
ТОЙ. (Грабва мрежата за пеперуди. Опитва се да улови жена си във въздуха.)  Ама ти от добро май не разбираш?
ТЯ. Ще ти покажа и едно стихотворение…
ТОЙ. Ангел мой!
ТЯ.
Без теб
слънцето
е сляпо,
без теб
птиците пеят
фалшиво,
без теб
луната
се оглежда
за Марс.
Без теб.
ТОЙ. (Продължава да „гони” жена си с мрежата за пеперуди.) Купувайки този иновационен стол, аз в същото време ще финансирам развитието на модерните технологии, прогреса, цивилизацията, бъдещето на децата ни. В името на това бъдеще са водени войни, избивани са милиони хора… (Използва дръжката на мрежата като тояга, с която налага каквото му попадне.)

ТЯ. Абе що не питам аз детето, то вижда всичко. (Вика.) Ти си мъж, ти си голям мъж, само ти можеш да ми се появиш на този свят!... (Включва дистанционното, говори шепнешком.) Маме! Виждаш ли къде е баща ти?
ТО. (Чува се само гласът му. Диша учестено.) Сега не мога.
ТЯ. Маме!...
ТЯ. Ани, миличка… Добре съм, обаче… А ти като стана волна кокошчица, с колко ти се увели ендорфина?... Леле!... А ти как се освободи от твоя?... Добре… Добре…
(Излиза.)
ТОЙ. Какво искам аз от живота – един стол. Нищо друго. Не ламтя като други мъже за власт и пари. Едно столче с катапулт – и ще бъда най-щастливият човек на земята. От естествена кожа. А щастието е заразно, щастливият човек прави и други хора щастливи. Щастието се разпространява като религия. И както Бог, за да направи човеците щастливи, реши да пожертва сина си, така аз сега решавам да пожертва една тъпа патка. Патка! Тъпа патка! Тъпа патка, женска свиня,  ангел и истерична кучка! Дето си мисли, че луната… Поетеса! Дай й само да крие злато от хората. (Взема един спрей, чете опаковката му.) Унищожава комари и други… (Започва да пръска със спрея.)
(Тя влиза. Носи в тава чаши с крем карамел. Започва да разпределя чашите на различни места по сцената.)
ТЯ. От един само да близне и е труп. Тогава и на моята улица ще изгрее свободата. Свободата е… Свободата е… Ани, миличка, а бе какво беше свободата?... Оргазъм?... А оргазмът бешие ендорфин, нали?  И какво?...Гениталните ти мускули се напрягат, контрактират...
ТОЙ. Масажиращ стол или смърт!... Всъщност – смърт и масажиращ фотьойл!
ТЯ. Той за крем карамел умира… И какво, миличка? Когато почувствам, че свободата приближава, клиторът ми ще се премести навътре под клиторната качулка и какво?…  
ТОЙ. И ще си лежа във фотьойла, върху мене ще си лежат десетина-двайсет девойчета, естествена кожа отдолу, естествена кожа отгоре, включвам си вибрацията на шест и…
ТЯ. Когато свободата ми стане неизбежна, какво? Вагината ми ще намали своя размер?… О! Ама тя, свободата свършва ли?... О! И какво? -  клиторът ми ще се появи отново изпод клиторната качулка…
ТОЙ И ТЯ. О! Няма начин да ми избягаш!
(Двамата излизат.)
(Влиза То. Облечено е в расо. Носи два куфара.)
ТО. Маме!... Тати!... Тук ли сте?... Боже, какъв хаос!... Оставили екраните включени… И нито огледалата, нито прозорците са изключили… Мамо!... (Разопакова единия куфар.) Този унисекс парфюм е за тати… а може и за мама?… За Господ полът няма значение…
(Влизат мъжът и жената, натоварени с различен размер капани за мишки. Детето се втурва да ги прегръща, но те не го виждат и чуват.)
ТЯ И ТОЙ. Хайде да те видя къде ще ми избягаш сега!
ТО. Мамо!... Тате!... (Чуди се кого да прегърне по-напред.)
ТЯ И ТОЙ. (Не виждат детето си, заканват се един на друг.) Изрод такъв! (Разнасят капаните по цялата сцена – това са десетки, а по възможност и стотици капани за мишки.)
ТО. Аз се върнах!...
ТЯ. Плъх! Гаден, миризлив плъх!
ТО. Нося ви един унисекс… Помиришете… (Пръска от парфюма върху ръката си.) Харесва ли ви?
ТЯ И ТОЙ. (Говорят на себе си.) Гадина мръсна!
ТО. Да не сте ми сърдити?... Тате! (Отива при баща си.) Тате!...  Аз прегледах видеопощата, която ми беше изпратил и…
ТЯ И ТОЙ. Господ да те убие, изрод такъв!  
ТО. (Отива при майка си.) Маме!
ТЯ. Този няма начин да не го улови… (Оглеждайки етикетите по капаните, които разнася.) Изходен материал за производство: тел стоманен, студено изтеглен по БДС EN 10218. Диаметър на тела: от 1,8 мм до 5,0 мм…
ТО. (Прегръща майка си. Разплаква се.) Мамо!
ТЯ. Да, Ани, слушам те, миличка… Сега не мога да записвам… Да,  няколко вида свобода. При бавната свобода жената завързва мъжа  с ръцете отзад, със скръстени крака, гол и легнал по гръб… А мъжът трябва ли да бъде още жив?...
ТО. Мамо, защо са ти толкова големи ръцете?
ТЯ. Значи, тя застава отгоре му…
ТО. (Пада в краката на майка си.) Мамо, защо са ти толкова дълги краката?...
ТЯ... Силно трие устните му в подмишниците и къде?...
ТО. (Прегръща баща си.) Татко!
ТОЙ. 3 автоматични релаксиращи масажиращи програми!
ТО. Татко, защо ти е толкова дебел вратът?
ТОЙ. 6 автоматични функции за време: 5, 10, 15…

ТО. (Целува баща си.) Защо ти е толкова голяма устата?
ТОЙ. 20, 25 и 30 мин.!
ТЯ И ТОЙ. (Продължават да залагат капаните) Изрод!
ТО. Боже!... Но те са… Те са мъртви! Господи, те са мъртви!...
ТОЙ.  Не, тази жена не е човек!
ТО. Спомням си като дете как се караха… Те са мъртви… А телата им продължават да живеят… А душите им…
ТЯ. Господ да го убие дано!
ТО. Душите… (Облича си епитрахила. Чете от Требника.) Господи, каква трудност изпитва душата, когато се разделя от тялото! Ах, как се тя в сълзи облива и няма кой над нея да смили! Към ангелите очи издига, но напразно се моли. Към човеците ръце простира, но няма кой да й помогне…
ТОЙ И ТЯ! Умри! Умри! Умри!
ТО. Дай, Господи, вечен покой на починалите Твои раб и рабиня! Вечна памет! Слава на Отца и Сина и Светия Дух!  И сега и винаги и во веки веков! Амин. (Сваля епитрахила. Бяга след майка и баща си, за да ги целуне по челото. Целува ги. Сяда на земята.)
ТОЙ И ТЯ! Умри! Умри! Умри!
ТО. Господи помилуй! Господи помилуй! Господи помилуй! (Плаче неудържимо. Като дете.)
Затъмнение.